Femme fatale
изкушението, свинете и древногръцките митове
Мили мои сто читатели,
Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Не, това не е текст за конспирации, а за древногръцката Цирцея.
Класическите архетипи са доста скучни и полярни, винаги толкова правилни, че изглеждат наивни. Хората не сме такива - имаме конфликти, а нещата, които ни правят интересни, често не са изцяло положителни, онези, които изглеждат прекалено добри, за да са истински, по-често наистина не са. Но валидно е и обратното. Изобщо както и при много други неща, липсата на информация страшно ни пречи да преценяваме хора и богове.
💭 Философия на ежедневието
Цирцея е дъщеря на бога на слънцето Хелиос и морската нимфа Персеида и могъща магьосница.
Омир ни разказва, че след Троянската война Одисей и моряците му достигат до красив и тайнствен остров, който на пръв поглед изглежда като рай. В него откриват двореца на Цирцея, около който кротко се разхождат животни - лъвове, вълци, тигри, опитомени като в Софийския зоопарк.
Самата Цирцея също изглежда гостоприемна - веднага ги посреща с храничка и вино, обаче плот туист, виното се оказва омагьосано и след като пият от него, тя превръща моряците в прасета. Хермес, нашето момче за всичко, древногръцкият proto-ex machina, обаче помага на Одисей, като му дава някаква билка, която го прави неуязвим за магиите на Цирцея, което води и до втория ни плот туист - между тях пламва връзка, той ѝ прощава, тя връща моряците в човешките им образи и цяла година яли, пили и се веселили. Но и от хубаво човек може да се умори, та в крайна сметка, Одисей продължава по пътя си към подземното царство, а нашата героиня дори му помага.
По принцип, Цирцея не е герой. Не е и точно чудовище обаче. Тя е необходимото изпитание за героя, онова, което му помага да израстне, епизодично препятствие. Един вид средство.
Описват я като огледало за нашите герои - тя не ги убива, а показва навън това, което вече носят вътре. Тоест, в горната история моряците така и така са си били свине - което не звучи невероятно невярно, като се замисля.
Психологически тя въплъщава страха от изкушението, което може да обезчовечи мъжа, за наивника е опасна, но за истинския герой - като Одисей - тя играе ролята на учител и съюзник (и любовница, защото как иначе).
От днешна гледна точка Одисей е доста смотан и не толкова героичен, защото все пак си има жена, която го чака във вярност, докато той има няколко любовници1. В гръцката култура обаче мъжката вярност не е разбирана както днес (или както се надяваме да е днес), та от гледна точка на Омир Одисей не изневерява, а се учи, устоява на изкушенията и накрая избира да се прибере.
Обаче знаете ли кой е много як? Цирцея! Днес тя би била супер готина мацка2, всички щяхме да искаме да сме ѝ приятели.
Първо, супер независима е - има си собствен остров, което бие дори апартамент на Попа. Не се нуждае от нищо и никого, не разчита на техните, а сама си определя живота. Има страшна кариера и минимум еквивалента на докторантура по магия, билки, алхимия. Сто процента спортува и се грижи за себе си, иначе как бихме си обяснили красотата и харизмата ѝ. Има граници и си ги спазва - с което изкарва истинската същност на мъжете, които среща, пък те после са недоволни, че ги вижда като животни вместо като принцове.
С невероятните си способности за манипулация, проницателността ѝ за човешкия характер и изкусителната енергия, със сигурност би станала страхотен sales, ако не беше избрала академичната кариера. Като цяло, топ мацка.
🌿 В детайл
В тази история се крие един важен урок и той не е свързан с любовта. Повърхностния поглед представя Цирцея като злодей, който наранява хората, унижава ги като ги превръща в прасета. Ако обаче потърсим малко повече истината, осъзнаваме, че тя само показва същността им, прави скритото видимо. Урокът ни е да се грижим за скритото.
Много е важно да защитаваме това, което наричаме “истинската си същност” от корупцията на външния свят. Затова ми се струва, че не трябва да допускаме оправдателни обстоятелства, с които да извиняваме неетичното си поведение. Например, не можем да бъдем предизвикани, няма значение, че някой първо се е държал лошо, и затова и ние сме отговорили с лошо. Естествено, такива обстоятелства са поводът нашите по-сенчести3 страни да излязат наяве, но ние носим потенциала за тях и следва да държим отговорни само себе си, когато се проявяват.
Независимо как се държи светът с нас, ние трябва да отвръщаме с поведение, което отговаря на нашите стандарти, а не на “предизвикателството”. Така разбирам и библейското “обърни и втората буза”.
Наясно съм, че е трудно, защото и на мен ми е трудно, както и че понякога такова поведение може да “овластява” неморалното, или да изглежда като слабост. Това е цената, която понякога трябва да платим, за да можем да не се срамуваме от себе си. И това не значи, да не се борим с това, което не одобряваме, значи единствено да не изпозлваме неговите средства в борбата. Вие съгласни ли сте? Знам, че е къдраво.
📚 Някой каза…
Ако днес разказвахме истории, Цирцея би била главният герой. В книгата “Цирцея” на американската писателка Маделин Милър я виждаме именно като такъв, в една модерна интерпретация на мита.
Историята ни е разказана от гледна точка на самата Цирцея. Въпреки че е дъщеря на бог, тя израства като по-слаба и разочароваща от боговете, защото няма тяхната сила. Постепенно открива магическите си сили, но това само задълбочава самотата ѝ, защото магията предизвиква страх у хора и богове. В романа проследяваме срещите ѝ с много митологични фигури, любовта ѝ с Одисей, която е показана малко по-сложно, както и майчинството ѝ. Тук Цирцея е централният герой, а не само част от неговото пътуване.
Романът ни предлага дълбок поглед в митовете и модерен феминистки прочит на историите. Интересно ще ви е, но може би ако сте отдали известно време и енергия на митовете и сте добре запознати с особеностите на техните герои, може да ви доскучае. Или пък, не знам, да ви предизвика да откриете разликите между историята на Омир и историята, която Милър разказва.
Допълвам литературната секция тук с едно стихотворение от любимия ми Джак Гилбърт, което всъщност изцяло вдъхнови днешния текст:
🎵 Саундтрак на месеца
Музиката за този текст е “Mermaids” от Nick Cave, която преразказва мита за съблазънта като мъжка фантазия. Разказвачът ни гледа към женското тяло като към пристан, който иска, но не може да притежава напълно. Песента е свързана със съблазън и изпитание и изследва лиминалните пространства с минималистично и плавно звучене. Усеща се като море, повтаряемо, люлее емоциите без остри върхове. Песен, която омайва.
Също така пиша този текст, докато Ник Кейв пее в Пловдив, а аз слушам Idiot Prayer на плоча на малкия си евтин грамофон, което само подчертава колко е подходящ този саундтрак.
💌 Писмо от читателя
Благодаря ви, че четете и ще се радвам да си поговорим повече - пишете ми с вашите мисли.
А ако този текст ви е харесал, аз не знам, затова оставете like, коментар или изпратете на приятел, на когото също би му харесал.
До скоро!
Също така някои биха казали, че много обича да се хвали, което понякога води до неприятни последствия за други хора, а пък моряците му умират по пътя, което не е точно добър мениджмънт.
Нещо като древногръцката Майли Сайърс.
Как си личи, че чета Юнг.